Карта на Интернет, направена от перспективата на един компютър. Потребители желаят все повече комуникация, новости и забавления в мрежата, а големите компании определят правилата на играта все по-сурово.
Концерните ли контролират Интернет? Или американците? Или пък потребителите? Конституционният съдия Лоурънс Лесинг от калифорнийския Станфордски университет пише в книгата си Code: Version 2.0, че мрежата все повече се превръща в технология, „с чиято помощ държава и бизнес проникват във всички аспекти на живота ни”. Но ако не внимаваме, скоро мрежата ще стане собственост изцяло на бизнеса.
Интернет – това е преди всичко огромно количество кабели от мед и фибростъкло. Почти всички те са собственост на телекомуникационните компании, които обаче не разполагат с тях свободно. Най-често преносните мрежи подлежат на контрол от регулационните органи. На кого да дадат достъп до Интернет решават обаче провайдърите.
И при това го правят по най-различен начин. Почти всеки четвърти потребител в Германия има супербърза DSL-връзка, като процентът е по-висок, отколкото в САЩ. И все пак около 42 процента от немските селища все още имат лоша връзка. Тъй като е скъпо да се прокарат кабели до някои региони, едва ли скоро ще настъпят съществени промени.
По този начин осигуряващите достъп до мрежата решават какво да бъде качеството на Интернет-връзката ни. И при това имат невероятни възможности за манипулации. Музикалната и филмовата индустрия например, които страдат от пиратството, биха се радвали ако на потребителите им бъде отнето това удоволствие. И това няма да е трудно: провайдърите биха могли могат да ограничат скоростта на качване на подобни файлове, а тегленето им от мрежата би се превърнало в мъчение.
И наистина, в скоростта на трансфера на файлове се правят промени. Затова повечето потребители приемат за техническа даденост факта, че “свалянето” на файлове става много по-бързо от “качването”. Жанет Хофман, която изучава формирането на поведението в Интернет в Научния център за социални изследвания в Берлин, казва: „Зад това се крие новата концепция на мрежата – така, както си я представят някои компании.” А все по-комерсиализирана мрежа би изглеждала по следния начин: милиони консуматори и много малко провайдъри.
Фактът, че разликата между скоростта на down- и upload-а не е природен закон, доказват малките независими доставчици на Интернет. Като например немската фирма SpaceNet на Себастиан фон Бомхард. Неговото мото е: „Мрежата принадлежи на този, който я използва.” Затова той иска да осигури на всеки клиент възможно най-добър достъп до Интернет.
Въпреки че техниката на преносните мрежи е почти изцяло в ръцете на големите концерни, те почти нямат влияние върху основните протоколи в мрежата, които са предпоставка за всяка онлайн-връзка. Въпросът кой определя кой Интернет-адрес към коя уебстраница принадлежи, също води до разгорещени спорове. Формално за най-важните домейни (Top Level Domains - TDL) като .com и .org се произнася Интернет-организацията ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers).
ICANN е частна организация, регистрирана по калифорнийските закони. Много държави изпращат свои сътрудници на работа в нея. И въпреки това тя не е независима, тъй като в края на краищата при спорни въпроси думата има Министерството на търговията на САЩ.
Обикновеният Интернет-потребител рядко има работа с преносната мрежа и с управлението на адресите. Но пък постоянно се занимава с провайдърите, които обещават да изпълнят желанията му. Желания за комуникация, за новости, знания и забавления. А тук думата имат големите Интернет-компании. “Майкрософт” предлага браузър, програма за имейли, софтуер за текстообработка и изчисления. “Гугъл” предоставя всякаква информация. MySpace, Facebook или StudiVZ създават места, където може да се намерят приятели. eBay и Amazon са големите пазари на Интернет.
Всички тези компании претендират за голямо пространство от всекидневието на много хора. И все по-често определят правилата на играта, затова в Интернет властват не законите, възникнали по демократична процедура, а общите търговски условия на компаниите. „Със своите общи търговски условия тези фирми налагат ново право”, казва Жанет Хофман.
Обичаните социални мрежи демонстрират най-добре как фирмите решават правата и свободите на потребителите. Всеки, който иска да създаде собствена страница в тях, трябва да се съгласи, че личните му данни може да бъдат използвани под една или друга форма. А често това съгласие, изискано от потребителите, е в противоречие с националните разпоредби за съхраняване на личните данни.
„Тъй като повечето големи новости произлизат от американски уебстраници, изведнъж във всекидневието ни нахлуват правила от другата страна на Атлантика”, казва Иво Гайс, специалист по Интернет-право. Такъв е случаят с разпоредбите за личните данни. В Европа една от най-важните от тях е, че това, което не е необходимо, трябва да се изтрие възможно най-бързо. В САЩ обаче не е така. Там за защитата на данните се грижи Федералната търговска комисия (Federal Trade Commission). Тя се намесва само когато “Гугъл” не спазва обещанието си за защита на данните. Когато обаче “Гугъл” нищо не е обещавал, тя не може да налага санкции. А въздържанието от подобни обещания е типично за “Гугъл”. Разбира се, свободомислещите хора може просто да избягат, но тогава ще загубят мястото си в мрежата, пространството, в което съхраняват снимките си, електронната си поща или любимата си търсачка.
Много потребители се надяват, че въпреки всичко Интернет принципно не подлежи на контрол. И немският провайдър Себастиан фон Бомхард вярва, че мрежата „никога не може да бъде истински управлявана”. А концентрацията на власт провокира в Интернет-потребителите по-скоро съпротива, която може да е опасна за големите.
Един пример за това е кариерата на операционната система с отворен код “Линукс”. Тя принуди “Майкрософт” да приеме, че много правителства в Европа – чак до работещите в Европейската комисия – вече не ползват неговия софтуер, а програми, разработени от компании, предоставящи продуктите си безплатно.
Интернет-провайдърите също не може да са съвсем сигурни за бъдещето си. Защото в Райнсберг например бързият достъп до Интернет се предлага не от големите телекомуникационни компании. В центъра на провинцията една фирма на кмета на Райнсберг предоставя достъп до мрежата, при това много по-изгодно отколкото в много големи градове.
e-vestnik.bg
