Развитие на образованието. Образование през целия живот

В България в продължение на дълъг период от време, с про-менлива сила и ефективност тече собствен, специфичен и противоре-чив процес на реформиране на образованието, който, въпреки много-то положителни резултати, като цяло създаваше в обществото усеща-не за несигурност и тревожност.
След 1989 г. този процес беше усложнен от крайно необходи-ми преобразования в юридическата база главно в областта на висше-то образование, които очевидно имаха положителен ефект – спечеле-на беше автономия на университетите от държавата, легализирано беше частното висше образование, увеличи се рязко броят на студен-тите, извърши се цялостна диверсификация в специалностите, дис-циплините и методите на преподаване, в оценяването, в получаването на степени и дипломи. Общата цел бе българското висше образова-ние бавно да се придвижва към световните академични стандарти и въвеждането на тристепенното образование (бакалавър, магистър и доктор), премахването на абсурдната паралелност на „държавната поръчка” и на „платеното образование” може да се посочат като по-ложителни примери на това движение. При този процес обаче се наб-людаваха и редица отрицателни черти, които спъваха българското образование по пътя му на устойчиво развитие.
Пакетът от рестриктивни законови, нормативни актове, административни мерки всъщност засягаше по-скоро симптомите, а не самия процес – в дълбочина – на трансформация на образованието. Подобен подход повтаря стара грешка на българската образователна политика – всички предложения и наложени модели на стандартизация, оценяване и контрол, да са насочени към входа и протичането на образователния процес, а не към неговия изход, към качеството на образователния продукт и евентуалния социален ефект. Освен това този рестриктивен законодателен и административен подход „отгоре” се провеждаше с ресурс от експерти, носители на стар чиновнически манталитет: резултатът беше приближаване на стандартите и „държавните изисквания” към традиционни, остарели модели на учебни планове, специалности и програми.
В момента, при разглеждане на мащабите на настъпващите в Европа икономически и социални промени, бързото развитие на ос-нованата на знания икономика и демографското напрежение, породе-но от остаряването на населението, може да се каже, че образовател-ните промени изискват нов подход в общото и професионалното об-разование, който се основава на концепцията за учене през целия жи-вот.
Какво означава „учене през целия живот“?
• Всички учебни дейности „от люлката до гроба“, от най-ранното детство – през целия живот и до дълбока старост, надграж-дащи един общ основен запас от знания и способности.
• Не само придобиване на квалификации, които са непос-редствено свързани с професията, а непрекъснато обновяване на всички способности, интереси, знания и разбирания през целия жи-вот.
• Всички видове учебни дейности, включително неформал-ното учене, курсове, уроци, четене и т. нат.
Така ученето през целия живот може да се дефинира като „вся-ка целенасочена учебна дейност, която служи за непрекъснато по-добряване на знанията, способностите и компетентността“.
Ученето през целия живот трябва да бъде отворено към всички граждани, независимо че неговото съдържание, начинът на преподаване и мястото на реализацията му могат да бъдат различни в зависимост от учещите. При ученето през целия живот става въпрос също така и за актуализиране на основни умения („втори шанс“), както и за възможности за учене за вече напреднали.
В крайна сметка трябва да бъдат стимулирани активното граж-данско съзнание, възможностите за заетост, адаптивността, социал-ната интеграция, както и личностното развитие.
В момента обаче в България се приема, че взимаш диплома и дотам. С изключение на някои професии като лекари и юристи, друга концепция за постоянно учене не е атрактивна и прилагана, а някъде е и неприложима.
Възникна и въпросът с преквалификацията на завършилите не-актуални и неприложими специалности – партийни школи и т. н.

Авторските права на този текст принадлежат на Ariman.info

 

~ от mitafa на април 5, 2008.