10 развенчани мита за видеоигрите

Като изостанала малка държава, в нашата мила родина всичко пристига със закъснение. Информационните технологии и дигиталните забавления започнаха да навлизат масово едва в края на деветдесетте години на миналия век, когато думи като “гейм индустрия” и “геймър” все още не фигурираха в речника на българина. В онова бурно време, за нас българите игрите се считаха за особено несериозна сфера, в която беше нормално единствено малчуганите да навлизат. И това по времето, когато в САЩ и Япония вече се правеха изложения посветени изцяло на гейм индустрията с изложбена площ от 100 000 кв. м. (около 80 олимпийски басейна), когато редица европейски държави вече имаха телевизии посветени на игрите, а според анализаторите на глобалната икономика гейм индустрията се превръщаше в най-бързо развиващата се индустрия въобще. В България, в опита си да наваксат пропуснатото, хората, които се интересуваха от компютърни технологии и игри сбъркаха много от понятията свързани с тях и като цяло геймингът и досега е криворазбран. Десетте развенчани мита от настоящия материал ще ви помогнат да разграничите фактите от измислиците.

 

1. Видеоигрите водят до епидемия от насилие сред младото поколение
В това твърдение действително има логика. През последното десетилетие насилието в игрите ескалира значително, като в днешно време виждаме все повече заглавия с препоръчителен потребителски рейтинг „За възрастни”. Учудващо е например, че хорър игрите, които са с наистина брутални сцени се купуват с пъти повече, отколкото в края на деветдесетте години. И да, логично е след като младите геймъри сеят смърт и разруха, къпейки се в реки от кръв на монитора, по някакъв начин да пренесат действието от екрана в реалността. Това обаче, биха твърдели само хора, които никога не са играли подобни игри и не са достатъчно запознати с тази сфера на забавление. Реално игрите с насилие са едни от най-съвършените антидепресанти в нашето забързано и изнервящо ежедневие. Да, всички знаем за случаите на брутални масови убийства извършени от американски ученици, които били повлияни от играта Grand Theft Auto и за английското момче, което убило най-добрия си приятел с чук инспирирано от Manhunt, но нека мислим трезво – дали тези игри наистина са виновни за извършените престъпления или средата и родителите са ги направили такива. Отделно, за конкретните случаи, като инспирация може да вземе и всеки съвременен екшън филм.
Истината в случая е, че геймърите, които играят игри с насилие виждат бруталното унищожаване на враговете единствено като поредната стъпка към превъртането на играта. Тези заглавия са и идеалното средство за бягство от напрегнатото ежедневие. Така че, при следващия трагичен случай, нека се търси отговорността на родителите, не на игрите, които играят децата.

2. Децата са целевата аудитория на гейм индустрията
Наистина има много игри за деца и много деца, които играят игри, но центърът на пазара за видеоигри се измества към все по-горна възрастова граница, която за САЩ е 33 години, за Англия 38 години, а за Япония 37 години. От една страна тези цифри са в резултат на това, че първото поколение геймъри (хора, които са на 50 и повече години в момента) все още играят игри, а и както споменах в горната точка игрите с потребителски рейтинг „За възрастни” се увеличиха значително през последните няколко години.
Пазарната статистика сочи също, че 62 процента от конзолния и 66 процента от РС секторите се определят от хора на възраст над 21 години. В случая искам да подчертая, че тези цифри не се определят единствено от купувачите на игри – пределно ясно е, че в крайна сметка игрите, които играят малчуганите се закупуват от родителите им – а от хората възползващи се от електронните забавления. С това, по всичко личи, че гейм индустрията всъщност е по-предпочитана от възрастните, отколкото от децата и тенденцията първите да са в превъзходство ще продължи и за напред.

3. Почти няма момичета, които да се интересуват от игри
От чисто историческа гледна точка, пазарът на видеоигри е мъжки. И е вярно, че преди десетина, петнадесет години да намериш момиче, което да играе компютърни игри беше равносилно на това докато си прекопавате градината да откриете нефт. Ситуацията се промени коренно, когато се появиха онлайн игрите и заглавия като The Sims. Ако се чудите защо творението на гения Уил Райт все още се играе, през няколко месеца му се пускат разширения и винаги има поне 3 заглавия от The Sims поредицата, в класацията топ 20 на най-продаваните игри за месеца на която и да е държава, то ето ви отговорът – защото концепцията, която предлага играта е точно в стила на жените и именно те са тези, които поддържат симовете на върха по чартовете. В The Sims, жените могат да правят това, което правят и в реалния живот, те пазаруват, непрекъснато сменят дрехи, грижат се за външния си вид и като цяло харчат пари. При това, всички знаем, че жените са по-грижовния пол и факта, че в заглавия като The Sims имат виртуални хора, за които трябва да се полагат грижи е достатъчно показателен, защо нежния пол има афинитет към игрите симулации на реален живот.
Онлайн игрите от друга страна им предлагат множество социални контакти и възможност за безгрижен чат с напълно непознати. А изпълнението на задачи и убиването на някакви същества им носи виртуална парична награда, която може да бъде похарчена често за куп неща, с които да си „украсят” алтер егото. По същество, отново опираме да любимите занимания на жените. Ето защо, не е случайно, че в World of Warcraft, Guild Wars и Lord of the Rings Online от десет произволни героя поне трима в действителност са момичета.

4. Видеоигрите не изразяват никакви идеи
Съвършено вярно… Но за първите игри, тези от 70-те години на миналия век, последвалите ги през 80-те години и голяма част от тези, които се появиха в началото на 90-те. Тогава игрите бяха особено елементарни. Нека оставим настрани примитивната графика, тогава електронните забавления се пишеха буквално за няколко седмици от един-двама ентусиасти. Целта в тези игри беше с няколко чертички разположени в среда състояща се от няколко чертички, да направиш нещо на няколко чертички (в зависимост от жанра да ги – убиеш (най-често), пренаредиш, откриеш и т.н.). Всъщност голяма част от съвременните игри са също с толкова проста концепция, като единствено графичното изпълнение е разликата, но другите… Заради тези „други” игри, много хора вече наричат гейм индустрията „осмото изкуство”, а всяко изкуство не просто съдържа идеи, то е олицетворение, носител на идеи. Много от днешните виртуални забавления са тест за волята, морала, психиката, ума. Тези игри позволяват на играчите да разкриват обширни светове, където им се налага да правят множество избори, включително и да изпитват последствията от изборите, които са направили.
Но над всичко, игрите са може би единствената среда, в която можем да изпитваме вина за действията на измислени герои.

5. Компютърните игри са прекалено скъпи
Лесно е като гледаме извънземните компютри на Voodoo PC, Alienware, Falcon Northwest и дори новата машина на HP Blackbird да казваме, че РС геймингът струва няколко хиляди лева, при това през 2-3 години. За по-малко от 1500 лева ще имате компютър, който спокойно ще се справя с всяка съвременна игра и ще ви върши работа поне 2 години, докато не му смените някой компонент. Истина е, че непрекъснато излизат игри като Crysis, които са специално създадени да бутат хардуера напред, но не е нужно да я играете в настройки на пълен максимум и резолюция над 1024х768, за да се насладите на графиката й. Хардуера на конзолите от друга страна се води, че е до 3 пъти по-евтин, но нека не забравяме колко допълнителни неща трябва да се закупят – втори джойстик, памет карта или по-голям хард диск, допълнителни кабели и естествено качествен телевизор (PlayStation 3 се свързва единствено с HD телевизор, чиято цена добре знаем, че е над 1000 лева).
Самите компютърни игри са значително по-евтини от конзолните. Ако едно РС заглавие се продава на цена от 20 до 50 долара, то при конзолите от ново поколение, игрите струват от 60 до 80 долара. При това, вярно е също, че РС игрите често са съпътствани от пачове и кръпки, но те винаги са безплатни, докато тези при конзолите винаги имат допълнителна цена. И след това, нека някой продължи да твърди, че конзолите излизат по-евтино.

6. Видеоигрите са социално изолиращи
Много игри предлагат възможност за общуване. В същността на онлайн игрите е именно този компонент. Но дори сингълплеър игрите, които са предназначени да се играят от един човек, дават възможност да се играят в комбина с приятел. Все повече игри се правят, така че да се играят от много играчи – независимо дали става въпрос за кооперативен режим или мултиплеър, където могат да са стотици играчи едновременно. В случая жанра няма значение, защото играчите освен, че обсъждат стратегически, тактически и икономически приоми отнасящи се към действието на монитора, те задължително засягат и лични въпроси. Така, тези, които на екрана са най-свирепите врагове, всъщност чрез комуникацията и виртуалните преживявания се опознават и сприятеляват.
Да се твърди, че видеоигрите са социално изолиращи е все едно да се твърди, че Интернет разделя хората.

7. От игрите се затъпява
Този мит се отнася строго индивидуално към всеки. Все пак, за да продължа в реда на развенчаването на митове свързани с игрите, в случая ще отбележа само две, но фундаментални неща. От особено значение е тук, за какви игри става въпрос и по-колко време се играят. Ако човек отделя цял ден в игра на екшъни и рали симулатори, независимо дали е новият Айнщайн или кварталният вундеркинд, след време коефициента му на интелигентност ще започне да спада осезаемо. Ако обаче играе на приключенски игри, където мисълта е преди всичко или на пъзели-главоблъсканици, или на логически игри… Ще видим точно обратното – завишаване на интелигентността. Това естествено не означава, че не трябва да се играят екшъни и рали симулатори, но в нашия свят крайностите са нежелателни. Така че, играите, каквото ви харесва, но го правете с мярка.

8. Видеоигрите са десенсибилизиращи (правят играчите по-малко чувствителни)
Играенето на игри кара децата да изразяват чувства и усещания, които в реалния свят трябва много внимателно да бъдат използвани. Съществува теория, че ако децата играят продължително на игри изпълнени с насилие, то те с времето стават безразлични към жертвите в реалния свят. Вярно е, че пренасищането с каквото и да било прави човека безразличен, но това е настоящето, в което живеем. Насилието не идва единствено от игрите и не може да се твърди, че те ни правят несъпричастни към трагедиите на живота. Насилието е навсякъде около нас – по телевизията, във филмите, в книгите, по улиците и самият факт, че вече има много екстремни риалити телевизии излъчващи денонощни кадри с брутални сцени показва в колко извратено и жестоко време живеем. Хората обожават зрелищата и затова се правят все по-големи зрелища, привличащи все по-големи маси от хора. А насилието е вид зрелище, което с времето единствено може да ескалира и то до нива на безумие.
И така, видеоигрите могат да са част от десенсибилизиращото ни време и среда, но те не са главната причина, поради която ставаме безразлични към насилието.

9. Срамно е да си геймър
Това е не толкова публичен мит, колкото личен. Говорил съм с много хора, които редовно играят игри и могат да се нарекат геймъри, но често са ми споделяли, че се чувстват сякаш са част от някаква гигантска група на анонимните геймъри. В действителност, когато на мода са игри като Halo 3, God of War, Crysis, ще ви гледат странно, ако споделите сред геймъри, че играете Pizza Tycoon, The Sims или пасианси. Но още по-странно ще ви гледат, ако споделите, че играете каквото и да било на хора, които не се интересуват от гейминг. Естествено, че ще е срамно да си геймър, ако споделяш хобито си с шофьори например, или хора, чиято професия не се отнася по някакъв начин с компютърните технологии. Също както е срамно да признаеш пред група математици, че се занимаваш активно с бодибилдинг.
Не мислете, че сте част от някое малко, сплотено, ексцентрично, хардкор общество, което трябва да остане скрито за света. Напротив, има игри, които се играят от десетки милиони хора и едва ли подозирате, колко много хора, с които се разминавате по улиците играят това, което и вие. За приключенията на Лара Крофт например, ако не всеки ги е играл, то поне ги е гледал на големия екран. Super Mario, Fifa, NFS, GTA поредиците са неподозирано популярни сред всички възрасти хора. А игрите на Blizzard се играят едва ли не от всички на планетата (за сравнение за две години и половина от излизането си World of Warcraft е игран от повече хора, отколкото е населението на България и Австрия взети заедно).

10. Компютърните игри не са нищо повече от постоянни ъпдейти, драйвери, пачове и кръпки
Най-голямото предимство на РС-тата е изключително разнообразния хардуер и постоянното му усъвършенстване… това, е и най-големият му враг. Производителите на игри трябва да се съобразяват и оптимизират продуктите си с гигантски спектър от конфигурации, наместо една конзола. Да, компютърните игри излизат бъгави на пазара, но нима само след няколко дни производителя не пуска за свободно сваляне необходимите кръпки? Това, което всички пропускат е, че конзолните игри също са бъгави. Пресен пример в случая е Bioshock, където трябваше да се подобри стабилността при аутосейвовете, бъг в ИИ и бъг в музиката от главното меню. Излязлата кръпка обаче породи проблеми в общата производителност на играта, а след втората кръпка се получиха проблеми в осветяването и сенките.
Ако имате PS3, сигурно не веднъж сте проклинали Sony за ежеседмичните ъпдейти на фърмуера, което често е ненормално продължителна и изнервяща процедура. Така че, съвременните игри независимо дали за компютърни или конзолни, те неминуемо са съпътствани от кръпки и пачове, които в крайна сметка не е толкова трудно да се свалят.

evoker

~ от mitafa на април 17, 2008.