Metallica – Death Magnetic Ревю

Metallica. Девет букви, зад които се крие любов, омраза, трагедия, ненавист, признание, отрицание, талант… И успехи. Успехите на най-голямата хеви метъл група на нашето време. Да, може и да не сте съгласни с това твърдение, но те отдавна надскочиха границите на метъла като стил и станаха звезди на целокупната поп култура, без да губят връзка (макар в определени моменти тя да беше доста изтъняла) с корените си, които винаги са били и лозунгът в името им. Направените стилови завои през годините до голяма степен бяха продиктувани най-вече от пулса на времето и донесоха загуба на фенове и спечелване на нови, но посоката винаги беше една – напред. А модното колело вече направи пълен оборот и метълът отново се върна на челни позиции. И Metallica се завърнаха там, където им е мястото.
   Но пътят е оставил белези, които прозират в “Death Magnetic”. Докато го слушам, си мисля коя дума да избера, за да го опиша кратко. “Смел”? Прехвърлям я на ум, опитвам я на вкус. Тя ще е. За мен през 2008 г. Metallica изваждат на пазара един изключително смел албум. Албум чиято идея е ясна – “да си върнем старите фенове”, но в същото време и албум, който (умишлено или не) претендира да събере в тези 74 минути цялата история на Metallica. Висока цел, а и аз лично не вярвах, че тези хора на тези години могат да композират по такъв начин. Но James, Lars, Kirk и Rob ме опровергаха.
   Класическите за бандата изразни средства от 80-те са вложени в албума, но пречупени през погледа на 90-тарският им период. В резултат под траш обвивката надничат тежкарските рок постановки, които бандата вече използва в “Load” и “Reload”, а за това в голяма степен спомага и пеенето на James. След “St. Anger” имам чувството, че Hetfield е взел някакво очистително за творческия запек, който го мъчеше тогава и в “Death Magnetic” няма и помен от цикленето връз два рифа на кръст и три строфи текст в продължение на 8 минути. Тук чуваме риф след рифа, мила моя майно льо (както е казал народния поет) – бързи, бавни, тежки, технични, праволинейни – истински коктейл “Молотов” в действие. И все пак синдрома на “Светия гняв” се появява като остатъчен мирис в мелодиите на “Broken, Beat & Scarred” и един конкретен пасаж (напомнящ “Frantic”) точно преди по-бавната средна част на “The End of the Line”. Това едва ли е търсен ефект. Умишлено “намерени” обаче са албумната и прогресивните песенни структури на “…And Justice for All”. И схемата работи! В контекста на диска дори по-алтернативно звучащата “Cyanide” намира своето адекватно място, но това, което така и не успях да възприема и след 10-тото слушане, е “Suicide & Redemption”. Личната ми максима по отношение на инструменталите гласи, че ако нямаш перфектно пипнато инструментално парче, то не бива да го вкарваш в метъл албум. В случая първата композиция на Metallica от 20 години насам, без гласа на James е просто добра – отсъстват ясно изразени пикови моменти, а и е прекомерно дълга.
   Няма как да не отбележа и завръщането на солата. След като Kirk отнесе сума упреци и подигравки по отношение на този елемент (или по-скоро заради липсата му) в предния албум, сега соловите му атаки са в промишлени количества. В част от грифовите еквилибристики липсва ясна концепция и са по-скоро на принципа “ти-ру-ли-ру”, но обогатяването на парчетата е налице. Освен всичко имаме и откровен реверанс към едни от учителите – Deep Purple – и тяхната “Child in Time” във финалната отсечка на “The Day That Never Comes”. Мост към миналото е и “The Unforgiven III”, но нейният най-голям проблем е… заглавието. Великолепна песен, на която обаче липсва близката връзка, споила първата и втората едноименни части. В центъра на албума е и окото на бурята – “All Nightmare Long” отвява тавани, коли, крави… опа, олях се… Абе отнася каквото има за отнасяне – страхотия. А ако това е просто кошмар, то в края идва истинският ад – “My Apocalypse” е това, което е “Damage Inc.” за “Master of Puppets” – безкомпромисно довиждане с ритник по зъбите. Като за последно.
   Смел ли казах? Всъщност със същата сила за “Death Magnetic” би важало и определението “умен албум”… Албум, който за изненада на мнозина няма да се превърне в “Death Pathetic”. Рекламната му кампания ще се запомни, сигурен съм, но е спорно доколко песните ще издържат проверката на времето. А що се отнася до оценката… Ако съотнесем диска спрямо днешната музикална действителност можем да погледнем и към върховете на скалата, но все пак това е албум на Metallica и трябва да се оценява като такъв.

Автор: Whiplash

Моето мнение: Громание, жица, стружки и сугреб! За моето мнение ще цитирам  Dave Grohl: “Не искам да казвам, че това е най-добрият албум до сега, но е близо… Много близо!” (Mitafa)

Ето го и него: http://www.metallica.com/index.asp?item=601231

~ от mitafa на септември 12, 2008.